Апокалиптичните прогнози отново са в оборот. Политически наблюдатели вещаят ниска избирателна активност на предстоящите, трети за годината, парламентарни избори.
(„Опасявам се, че избирателната активност може да падне при следващите избори 2 в 1 и да гласуват под 2,5 млн. души. Това, което ме безпокои, е опитът от последните избори – за три месеца избирателите намаляха с 600 хиляди. Това се дължи на машинното гласуване, няма спор за това.“ (Проф. Михаил Константинов, БНР, 10 септември).

Политолизи, социолози, наблюдатели определят бъдещото събитие на ниско участие като „катастрофа“, тъй като следващият 47-и парламент щял да стартира с много ниска легитимност. Факт.
Но и друго е факт – ако Народното събрание наистина започне работа с ниска легитимност, това ще е индикатор за растящото отчуждение между българските граждани и елита, на когото те не намират за нужно да делегират доверие.
Машинното гласуване тук няма да има нищо общо. Влиянието му върху мотивацията на избирателите изглежда преувеличено.

Преди парламентарните избори на 4 април отново имаше масово споделяни опасения, че Ковид-вълната щяла уплаши хората. Поведението на коментаторите приличаше на шамани, които суеверно стискат палци или леят куршум само и само избирателната активност да не паднела по 3 милиона. Е, не падна. Изненадващо до урните отидоха 3 334 283 гласоподаватели, финтирайки не вируса, а наблюдателите и партиите с твърди ядра.

Вярно, избирателната активност не беше космическа, както на първите свободни избори след промяната например, но за условия на ковид криза си беше много добра. Имаше интрига – партиите на статуквото или партиите на промяната след повече от десетилетие на монологично управление и близо едногодишни протести.

На следващия вот – на 11 юли, бе отчетена забележимо по-ниска активност – 2 775 410. Ковид-вълна нямаше, имаше изцяло машинно гласуване, но дали то доведе до спада и от какъв аспект? Уплашени от машините българи? Правилният отговор може да тръгне от възклицанието „пандемията не ги плаши, че едни машини ли?!“ и да продължи с факта, че гласуването с машина не е по-сложно от теглене на пари от банкомат, онлайн преброяване или сглобяване на стол от Икеа. Машините по-скоро отделиха от процеса търговците, които бързо калкулираха, че може да си дадат парите напразно, след като не се знае кой за кого е гласувал. Да припомним също, че много секции, които преди отчитаха наплив от желаещи, този път бяха пас.

Накратко – за по-ниската активност допринесе комбинацията „машини – лятна почивка – спаднал ентусиазъм – Бойко Рашков“.

Очаква се, че на изборите наесен единствено факторът „лятна почивка“ няма да е налице със сигурност. Машини ще има, Рашков или негов приемник – също, под голям въпрос са единствено градусите на ентусиазма и вдъхновението.

В България и малките деца знаят защо се наложи да гласуваме с машини – заради масовата и усъвършенствана до виртуозност практика за купуване на гласове или произвеждане на невалидни бюлетини, чиито брой чупеше рекордите в Европа. Купуването и продаването на гласове е престъпление, нали, но, очевидно само когато го извършват други. И така години наред.
Ако през ноември постигнем активност около или дори под санитарния минимум, причината няма да е в машинното гласуване.

Маскираните политици

Поведението на политиците (в рамките на 46-ото Народно събрание и не само) ескалира до безобразност при ярък дефицит на политики. Резонен звучи даже въпросът те политици ли са след като липсват политики или са се маскирали, а правят нещо различно.
Точно парламентът е мястото, където нашите народни избраници трябва да дебатират и ако се налага ще се карат до сутринта, но не е нормално да определят опонентите си с думи като „маймуна“, „палячо“, „шавлива булка“ е най-щадящата и най-приятната за ухото. Да ходиш на работа в Народното събрание със скъсани дънки или тениска с надпис Judas Priest може да е cool, но не вдъхва доверие. И това е само най-видимата част от неприемливия спектър на политическото поведение. Крупните икономически (олигархични) интереси, които нямат нищо общо с тези на масите и на социалните групи в българското общество, са в невидимия спектър, но присъствието им се усеща от българите от начина, по който са принудени да живеят, работят, лекуват, емигрират.

„Има такъв народ“ вкараха в парламента размирен и кавгаджийски тон, който вероятно се харесва на някакъв дял от избирателите, но отблъсква друг, далеч по-голям. Ако политиката  се възприема като надцакване с шоуелементи, те отново ще са първи, но се опасявам, че няма.

ИТН успяха да размият до незабележима черта дебелата преди няколко месеца разделителна линия между партии на статуквото и партии на протеста. Определението „партии на протеста“ беше, впрочем, голяма грешка, чиито негативни резултати се отразяват върху всички други, които наистина искаха промяна – партии и граждани.

Забележете и друго – от 30 години в България се раждат дясна партия след дясна партия, наредили са се либерал до либерала, а пред хоризонта на предстоящите избори всички станаха леви, ако съдим по парламентарното състезание за пенсиите.
Идеологическата подплата на нашите политически сили е повече самоназоваване, отколкото реални политически действия. Примерите са от плоския данък до надбавките към пенсиите. Очевидно, предизборната кампания е в ход, но гласуването може да доведе до ново фиаско, ако продължи да се движи само по пропагандните коловози.

Накъде? Със стари партии или нов проект?

След безпрецедентна серия от избори страната в настоящия момент се намира в точка, откъдето може да потъне още по-надолу или пък да се оттласне напред. Кое от двете ще се случи, да повторим, не зависи от машините. Условията са предлагане на изпълними политики, честност и откровеност в комуникацията с избирателите. Не може да влезеш в парламента под знамето на промяната и да излезеш с етикета на подмяната. 

Преди избори е традиция не само наблюдателите, а и политиците да се тюхкат колко ниска щяла да е активността и как гражданите щели да отидат за гъби (това стана устойчиво клише още към края на 90-те). Но то от тях зависи. Все едно нервна домакиня да изпочупи всички чинии в къщата и да извика: „Олеле, вижте как се счупиха!“ Нещо повече – да тръгне да разказва на целия блок за ужасното събитие все едно няма никакво участие в отломките.

В сравнение с април и юли различното при предстоящите избори е, че ще се проведат паралелно (на една дата или през седмица) с президентските, което най-вероятно ще внесе допълнителен политически импулс. С един замах биха могли да се разсекат два възела едновременно. Възможно е да има и нов политически проект, за който изброените условия обаче също важат.

Ако избирателите не отидат до урните, то е защото няма да видят  кой защитива техните интереси, кой ще реализира техните надежди за реално европеизиране на живота им, въпреки привидното изобилие на политическия пазар. Толкова изобилно, че, казано с ирония, им попречи дори да съставят правителство.

Източник: http://epicenter.bg//

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

ХАРЕСАЙТЕ НИ ВЪВ

Facebook