Социологът Мира Радева, в интервю за предаването „Добър ден, България“ на Радио „Фокус“.

Водещ: Какъв е вашият анализ на поведението на депутатите от 46-ото Народно събрание и работата, която успяха да свършат, или трябва по-скоро да кажем не успяха да свършат?
Мира Радева: Е, те нещата са толкова очевидни, че не знам въобще си струва сега сутрешно да ги коментираме.

– Това, което е на повърхността, това, което всички виждаме, отговаря ли на това, което всъщност бълбука отдолу? Знаете, че много анализатори провиждат дълги ръце в новите партии.
– То отдавна имаше това, съществуваше това усещане. И аз като че ли съм склонна да вярвам, че това са различни икономически кланове – така бих го нарекла, които се борят за влияние. Трябва да кажем, че идеята да се сложи ръка върху икономиката чрез политически лостове не е от вчера, и за първи път, днес е 9 септември, това се случва в крайна сметка на тази интересна историческа дата. Това е в основата на тоталитарната система като цяло и на теорията, според която пролетариата трябва да придобие средствата за производство. Знаем какво се случва по време на т.нар. „комунистическа“ или „социалистическа“ революция – първата работа е на политиците да сложат ръка върху икономиката. В България, естествено произлизайки от тази тоталитарна система, съвсем естествено голяма част от преразпределителните функции на държавата се използваха за лично облагодетелстване, за добиване на възможности да се влияе върху икономиката. Сега, говорят се, може би част от нещата не са съвсем истински, но се знае, че ако имаш връзка с държавните поръчки, фирмата ти ще просперира, ако нямаш – няма да се случва. Знаем, сега има разкрития и около разпределението на парите около инфраструктура, пътища, саниране и т.н., да не говорим дори в медицинската сфера има много пряка връзка между пътя на парите и пътя на политическите решения. И това е едно от слабите места на демокрацията въобще бих казала, че не може да се пресече тази връзка. Няма съмнение, че част от мотивите да се атакува управлението, твърде дълго задържалото се управление на Борисов, беше, че бяха затворени или бяха отворени по-скоро само за определени хора определени кранчета на ресурси. И сега алтернативни икономически групировки си поставиха за цел тази политическа промяна. Ако питате обикновените хора, аз мисля, те ще кажат, че те са свикнали – свикнали са с това, че който е както казва българина – около кацата, няма как да не си оближе пръстите. Лошото е, че струва ми се за тези 30 години демокрация те просто не просто си ближеха пръстите, но изпразваха кацата. И оттук усещането за отдалеченост, за недоверие към политиката, за недоверие към политиците.

– Преди обаче се правеше по-фино, сега стана прекалено битово, прекалено махленско. И това няма как да е прави впечатление.
– Точно така. Така е, права сте. Огорчението е огромно, защото те, как да кажа, не искат дори да поемат отговорност за властта. Те искат някак си властта да им се сервира по право и всъщност да не поемат отговорност, защото това ни се случва втори парламент – те не могат да излъчат кабинет, не могат да излъчат изпълнителна власт. А това, което виждаме и в момента – караниците в парламента, неразбирателствата, пълния разпад на институциите – това е просто плашещо. Но жалост това е диагноза на българското общество. И не бих казала, че обикновените хора, които сигурна съм са много възмутени от това, което се случва, от друга страна в подобна обстановка също биха изглеждали по подобен начин. В българското общество липсва една изключително важна спойка, и това е усещането за общност, усещането, че ти не можеш да просперираш без това и другият да просперира. Продължаваме да вярваме, че правият път е всяка коза за свой крак, продължаваме да се делим едни от други, да се противопоставяме. Аз мисля, че така просто България се затрива. Който мисли, че нашият велик ген, защото има така едни патриотарски настроения от този тип, че нещо сме супер уникални – къде ни е уникалното като не можем дори да си изберем лидери. Истинският проблем на т.нар. „протестни“ или „нови“ партии е всъщност липсата на лидерството.

– А може би проблемът е в това, че всички се смятаме за лидери.
– Точно. Да, има глава на кмет, няма село за него. .

– В интерес на истината когато българинът е възмутен, обикновено първото нещо, което прави на избори, е да отиде да гласува наказателно. Къде мислите, че този път ще насочи българинът своя наказателен вот и какъв е рискът в тези избори 2 в 1?
– Има първо голям риск твърде малко хора да отидат да гласуват, защото са обидени, огорчени или просто не изпитват доверие към политическата система. Така че това е основният враг. Ако се запази на нивото на последните, юлските избори, активността в изборите, ще получим един резултат, едно участие на „твърдите“ т.нар. електорални ядра, и общо взето, би трябвало, ако няма нови политически заявки, би трябвало да получим резултати доста близки до предишните. Разбира се, изследванията сега показват, че има голям спад по отношение на „Има такъв народ“, защото в тях бяха фокусирани много големи очаквания, които някак си не успяха да се реализират благодарение на тяхната политическа незрялост, подготвеност, незнание точно какво и как да се прави. Много е възможно ГЕРБ да се окажат първа политическа сила. Но има още най-малко две неизвестни, които социолозите колкото и да са добри няма как да ги отгатнат. Първо, разбира се, това е дали ще има някакъв нов политически проект. Прави ми впечатление с развитието на политическия процес на страната в последните години – колкото повече минаваха годините, толкова респектът в политическото намаляваше. А то се изразява в това: честно, открито, отговорно пред избирателите ти да кажеш какви са твоите намерения във всяка една сфера, независимо от това дали ще правиш нов политически проект, дали ще има нова партия, дали ще покажеш своя кандидат за президент. Някак си даже и свикнахме в последните години всичко да ни се сервира в последния момент. А това трябва да кажа това е дълбоко непочтено и нечестно спрямо избирателите, защото когато нямаш достатъчно информация, те не можеш да направиш и правилния избор. Някак си държат се политическите субекти, политическите партии като че ли искат да седим ние, избирателите, стресирани в шок и ужас какво ще ни поднесат в следващия момент – нещо, което е извън правилата на демокрацията, особено в нейния в западноевропейски вид. И в този смисъл първо ще има ли нов проект – ние, за да можем да видим влиянието му, да изследваме влиянието му и да знаем ще го има ли, няма ли да го има. Същото обаче стои някак си, и това е вторият момент, ние не знаем кои ще са кандидатите на основните политически партии за президент. И затова именно се спряга, че едва ли не Румен Радев е сигурен на мястото си. Да ви кажа аз лично, понеже съм видяла поне два пъти подобни „много сигурни ситуации“, няма как да съм сигурна. Докато не се покажат новите кандидати, докато не се осмисли, а не знам дали ще има време за осмисли на новата ситуация, или просто ей така, ще хвърляме като на боб, ще видим какво ще излезе и от следващите избори, които изглежда ще бъдат и доста сложни – хем машинни, хем два вида избори в едно. Тоест, много, много неизвестности, които правят като цяло и без това трудната ситуация в още по-нестабилна и несигурна.

– Това че партиите не представят кандидатите си за президент, какво означава: че ги е страх от Румен Радев, или по-скоро ги е страх да не бъдат окаляни?
– Вижте сега, това е много смешен аргумент, който непрекъснато се повтаря: „Ние не си показваме кандидатите, за да не ги оплюят или да не извадят кирливите ризи“. Те така или иначе ще ги извадят, така или иначе ще се опитат да ги оплюят и да ги окалят, само че когато е по-рано, имаш време да си подготвиш стратегия да отговориш на тези нападки. А когато се прави по-късно, нямаш време. Защото според мен, тези, които ръководят кампаниите или там лидерите на съответните партии, политическите ръководства, те не си дават сметка, че едно нещо, когато е казано в информационна среда, то за да стигне до всеки един избирател му трябва много време. То не става: казвам го днес и то веднага стига до всеки един избирател. И обикновено това време е твърде дълго – то не просто трябва да се съобщи пред медиите, да кажем първи научават журналистите – то е малко ефектът на камъка в локвата: който е в центъра най-бързо научава, обаче хората в крайна сметка не са длъжни да следят ежедневно политическите процеси. Колко мислите от хората следят дебатите, които са в парламента – естествено, една много малко част освен журналистите и ангажираните със следене на политическите процеси – това са най-политизираните хора или конкретно да кажем заинтересовани, в случая понеже дебатът беше около пенсионерите и пенсиите, вероятно една част от тях. Но дори и те, това е далеч от ежедневието им, и някак си нещата освен това не просто да се чуят, те трябва да се преосмислят. И няма време, бих казала няма време, няма време за нищо. А когато няма време за истинска комуникация политическа, се стига до един резултат: хаос, объркване, шок и ужас. Тоест, най-големият ми страх, признавам, е, че можем да посрещнем следващата зима без много ясно управление на страната.

Източник: http://epicenter.bg//

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

ХАРЕСАЙТЕ НИ ВЪВ

Facebook